Вече три месеца непрекъснат страх от прословутия нов корона вирус, SARS-CoV-2, още познат ни като болестта, с която стана пословичен – COVID-19. Това са три месеца облъчване от страна на всички медии с противоречиви факти. Три месеца живот, въпреки страха от Короната.

Първо го гледахме отстрани и се чудехме на китайците, че се хранят с прилепи. Съчувствахме на изолираните жители на опустелия Ухан. Мислехме, че е невъзможно да достигне до нас. Една „специалистка“ дори се изсмя в ефир и каза колко е абсурдно да се тревожим за идването му в България.

После бюлетините за заболелите и починалите достигнаха до такива размери, че неусетно маските и у нас започнаха да изчезват. По това време вкъщи наистина се разтревожихме. Не толкова от вируса, колкото от началото на липсите. За някои това е презапасяване от паника, но за нас липсата е страшна, защото вкъщи по цяла зима ходим с маска и без короната. Мама има нужда да я пазим от всяка болест. Не може да си над 60, с прекарани инфаркт и инсулт, и да гледаш с леко око на който и да е вирус. От години се пазим от инкубационния ад в училище/болницата и не си показваме лицата вкъщи от ноември до април. Така че когато няма маски, сме сериозно раздразнени и притеснени.

Когато се наложи да превеждам на японски гост мама беше в паника. Личеше по погледа с който не искаше дори да съм край нея. Наложих си карантина след срещата ми с него. Пазих се допълнително и броях 14-те дни, за да знам, че не съм болна и не съм пренесла вкъщи. Ура! Преодоляхме го, нямаше проблем. Колко глупаво е да се страхуваме, само защото някой идва от определен регион, мислех си. Лесно е, когато не си пряко засегнат.

Но вирусът приближаваше. Вече е в Европа, Италия е затворена. Заразата е много по-близо до дома. Ежедневните пресконференции как няма още проблем у нас действаха изнервящо. Накрая неизбежното стана ясно – имаме заболели и в България. Излишни са конспиративните теории за произход, мутации и покриване на информация. Това са идеи, с които се самонавиваме като общество. Гладни сме за сензацията и отвсякъде ни сервират точно това, което искаме: още кървавочервени надписи върху новините за вируса.

Учениците искат още ваканция, хората искат тоалетна хартия и платени 14-дневни отпуски. А ние вкъщи искаме да преодолеем този момент без мама да пострада. Това, което със сигурност можем да направим е малко. Мием си ръцете редовно и по дълго. Носим маските, които имаме от началото на зимата (а те са на изчерпване). Чистим и дезинфекцираме редовно. Какво повече зависи от нас?

Вирусът, твърдят специалистите, е като вятъра – не може да бъде спрян. За хората от рискови групи като мама, CDC, Център за превенция и контрол на болестите, дава добри инструкции за превенция. Не знаем дали ще се опазим. Наясно сме обаче, че паниката ни е враг, изнервя ни и дори намалява имунните способности на организма да се пребори. Затова, по възможност по-малко новини, добра храна, топли напитки, добра хигиена и смях.

Да се смеем напук на ситуацията, да се радваме на дребните неща. Когато живееш с оцелял след инфаркт и инсулт, знаеш колко е ценен всеки миг. Всяка усмивка може да е последна. Всичко е напук на проблемите. Животът трябва да продължи. Планетата Земя трябва да намери баланс.

Хората не са подготвени, жертви има и ще има. Според едно твърдение, вирусът дори може да стане ендемичен, подобно на свинския грип, т.е. да си го очакваме всяка година. Това ще е нормалното занапред. Лоша новина за нас с мама. Но дано поне държавите и обществата по света се стегнат малко и спрат да всяват паника, като вместо това се готвят отрано. С цената на много жертви може би ще разберем, че имаме нужда от по-добра здравна система, от повече консумативи и материали собствено производство, от независимост от Китай и т.н. Образователната ни система може би ще се реорганизира да поема дистанционно обучение и възможност за по-дълги карантинни периоди. Wishful thinking? Вероятно. Но ако ще оцеляваме, трябва да съумеем някак да се справим.

Междувременно нашият живот, въпреки страха от Короната, продължава. Докато сме още тук, да ценим всеки миг. Да не се презапасяваме с храна и тоалетна хартия по възможност. Продължаваме уроците в училище и работата в болницата. И всеки ден се прибираме у дома, за да се радваме, че сме заедно с мама.

Жена с медицинска маска. 
Маските са полезни, но не магически.
Photo by Ani Kolleshi on Unsplash

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *